С любов от Радмила Христова
Будна съм преди алармата, а шумът от пърхането на пеперудите в корема днес е достигнал върховни висоти.
Всичко отдавна е готово: стаята, където през следващите пет седмици ще работя с младежите, е подредена, музиката – внимателно подбрана и изпробвана няколко пъти. Дрехите и ролята – отдавна измислени. Сценарият – написан и научен, така че да не се налага да импровизирам. Казвам си, че каквото и да се случи основната цел е да се забавлявам. Да се забавлявам!!! Смисълът на това вече ми убягва, но за сметка на това знам, че мога да разчитам на иначе стабилни си характер, който досега не ме е изоставял в ръцете на паниката.
Днес ми предстои нещо като полет в непознатото. Първата ми група от курсисти след няколко часа ще бъде в така добре обмислената стая и ще очакват с нетърпение да се появя аз и да им се случи всичко онова, за което са чували в сугестопедията – забавление, игри, песни, театър, обучение по английски език – ще са на място, на което бях аз няколко месеца по-рано, изпълнена с цялото любопитство на света. Дали ще успея да създам същата магия… или поне половината от нея, заради която се върнах тук? Пеперудите пърхат оглушително…
В сугестопедията преподавателят е майка, която учи детето си да кара колело – когато то е готово, тя го пуска неусетно. Сугестопедията е любовта, която дава опора, когато е необходима, но и любовта, която може да даде свобода, когато детето е готова за нея. Децата, които ще изпълнят стаята след малко са тук по волята на поредната европейска програма, която се опитва да замести майчините уроци по каране на колело в детството. Тук, в продължение на няколко седмици те ще се учат как се общува в работна среда, как се кандидатства за работа, как когато са нервни могат да не налитат веднага на бой и също ще се научат да използват английски език на базово ниво, за да могат да си намерят работа и да опознаят живота извън домовете… Някой от тях все още му викат „инглински“.
Пред мен въпросите се издигат като планини: какво е да бъдеш майка на деца, които не познават майчината топлота? Как се показва любовта и свободата на хора, които никога не са усещали нито грижа нито окриляване? Знам едно нещо със сигурност – не е случайно, че първата ми група е от деца идващи от домове за деца без родители. Това е урок, който трябва да взема и роля, която трябва да обживея, за да продължа нататък. Какви точно? И аз искам да разбера.
Какво научих?
Няколко думи на турски и няколко на цигански.
Че ние, хората „в равностойно положение“ не знаем нищо за помощта, отзивчивостта и подкрепата. Нито пък нещо за реалното оцеляване, което понякога изисква да действаш без да мислиш какво и кого отнасяш по пътя.
Да упражнявам сегашно просто време, докато дундуркам бебе с никнещи зъби, за да може майка му да следи урока по-внимателно.
Да изваждам най-доброто от ситуации или истории, в които добро просто НЯМА.
Да слушам и наблюдавам. Децата, израснали в домове са различни – пет седмици не са достатъчни, за да започна да ги разбирам. Мога само да се опитам да си представя света през техните очи. Всичко, което имат е тук и сега, а те са виртуози в това да не го изпускат – всеки разговор, всеки малък миг на внимание, всеки приятен момент, са скъпоценни камъни, който по подразбиране трябва да се задържат максимално дълго. Границите са нещо напълно непознато – както техните собствени, така и тези на останалите хора.
Че надеждната информация от реалния живот е по-ценна и от най-забавното изживяване. В тази връзка драматичната история на Робин Спрингблосъм (аз) с нейните трима съпрузи, пет деца, баща-аристократ и майка – уличен музикант – не струва и пукната пара. И даже идва леко обидна за деца, за които НЕ ПОНАСЯТ да бъдат баламосвани. До последно питаха „Как ти е истинското име?“.
Че няма значение как точно си израснал, за да имаш идеи и да ги преследваш. Че когато животът не ти е предложил много възможности, всяка леко открехната вратичка се използва на момента.
Да благодаря за всяко живо същество около мен, което ми дава безрезервна любов всеки ден.
Какво научиха те?
Да четат на английски и да се справят с елементарни текстове, както и с някои ежедневни ситуации, ако не са в България.
Научиха къде се намира Великобритания, какво има в Лондон, къде живее кралицата, кои са Джордж Байрон и Ръдиард Киплинг, какво ядат хората по света.
Че това, което правят и казват има значение. Че не просто се изгубва в атмосферата, а може да променя химическия й състав. Че са видими и реално участващи в живота.
Че могат да откриват поне една малка причина да са в добро настроение всеки ден.
Музиката. Откриха музиката като взаимен момент.
След петте седмици с „моите деца“ не знам кой получи повече уроци. Опитът си с тях усещам като дълбоки подводни камъни, които ми дават тежест и посока във всеки следващ полет с всяка следваща група. Усещането да съм майка, в момента, в който вляза в стаята – то ще остане с мен завинаги . А думата„мамо“, изречена от децата ми вече е плътно подплатена с усещането за благословеност и благодарност – поне тези две деца от всички във вселената имат към кой да се обръщат с „мамо“. И, да, някои все още продължават да му казват „инглински“.